„Човекът, който пости, става въздържан и дисциплиниран.Той,укрепва волята си и подчинява себе си. Вижда хубави ястия и казва „ НЕ „ на себе си. Следователно: човек ще може да опази и другите заповеди на Бога. Напротив, чревоугодникът, лакомникът, който не желае да пости, губи своята воля и ако му се яви някое изкушение, няма да може да го отблъсне, но ще падне в грях.”
Това са думи на архимандрит Хараламбос Василопулос писал преди години по този тъй важен за времето в което живеем въпрос.
Тези дни много си мисля за това как постят „православните” в България,особенно духовенството? Какво им предлага техния „любим „ клир именно в това „свято и боговдъхновенно”време – поста?
Действително поста е време в което, човек първо трябва да се смири, да потъпка своята гордост,да постави на заден план човешките си амбиции, и да се вгледа в себе си, да потърси Бог. Въздържанието може да бъде, не куха и изчерпана от съдържание дума, а реално живо състояние, което всеки вярващ човек може да притежава. То може, подкрепено от молитвата и духовното смирение да се превърне не просто в добродетел, може да се превърне в нов път към Бог!
Когато зачетох думите на архимандрит Хараламбос, в първият момент ми се видяха обикновени дори да си призная, семпли някак си слова. Прочетох ги, втори, трети,четвърти път, за да усетя какво е търсил в дълбочина монаха, пишейки тези думи. Какво е искал да напомни с тях?
Днес живеем във времето на двойните стандарти. На разделението между думите и делата. Една много дълбока пропаст на душевния, съзнателен разкол, който живее вътре в нас. Едно сме, но мерим всеки човек застанал срещу нас по различен, друг начин, всяка една ситуация обработваме двойнственно. Пред силния лицемерно се прикланяме готови да заплюем дори себе си. Слабия тъпчем искайки да го подчиним изцяло.За да намерим користната облага от всичко което ни се случва в живота. И загрубявайки се изгубваме, в тази гора от страсти и грехове, която сами засаждаме и толкова старателно отглеждаме през годините на съществуванието си. Но най-страшно е че тази двойнственост и лицемерно поведение, се е загнездила и в онази част от обществото ни, която уж трябва да е хранителка на духовната здравост, на истината. Която Бог подари на човека. Тъжна констатация.
Ако човек гледа „духовната олигархия” през тези дни, не месеци а дни, ще загуби не просто ума и дума, ще загуби вярата си. Ами ако това продължи години напред???
А тя вярата на съвременният българин е толкова крехка, несигурна, вяла, неосъзната. И представяте ли си какво се случва, когато човек с такава крехка духовност, гледа цирка който шепа духовно овехтели и посредствени хора са му спретнали. Образували този „духовно-олигархичен” кръг ,наричайки го все още незная защо” Официална Църква”. Опоскват духовните остатъци на обществото, като веят над главите си знамето на уж великата православна вяра в Христа, която толкова „обичат” и „пазят”.
Впрегнат е целият им ресурс и арсенал за мръсни игри, удари под кръста, адвокатски трикове за смешни уставно-тълкователни номера. Не е активирано само едно особенно важно нещо –ВЯРАТА. Спора е за евтина човешката амбиция -за постове и власт, не за вяра и спасение на душата.
На обществото се внушават безпочвени псевдо-богословски трактовки за несъществуващи разколи, заклеймяват се отделили се от тази група, вярващи и духовници. Явно това е по-големия страх, да няма желание за борба за истината, да няма църковни общности които искат, търсят и пазят тази истина, за Христа и във Христа.
Така наречените „богослови” мълчейки като риби,скрили се за да не загубят „хляба си”,който „духовно-олигархичния” кръг им подхвърля, гледат гузно когато някой от бездуховното общество ги попита по тези „важни” въпроси.. Изобщо цирка върви с пълна сила. Не зная какво ще излезе накрая? Но при всички случаи края ще е амалгама от комичност и трагизъм, приливащ в пародия.
Мисля че отговора е в другата дума която архимандрит Хараламбос ни съобщава в своите прости но изпълнени със здрава духовност слова. А думата е „дисциплина”. Именно когато истинският вярващ се потопи в смирението и поста, достига до дисциплината. А това е пробуждане. За да се видят истините които затворените духовно очи не виждат. Една от които е че вярващият има право на избор в своя живот на християнин, и в началото на този избор стои Христос. Изобщо във всичко, духовното сърце трябва да прави такъв избор че да се води от Христос, и неговото Живо слово! И да достига до Истината. А там са всички, които през вековете възлюбили Истината,събрани,изграждаха Църквата Христова.
Но не онази циркаджийската,фалшивата,превърнала се в министерство на религията, а Истинската Христова Църква, която е вселенска и е една. Изобщо внушението че този или онзи е „каноничната” Църква е толкова смешно и жалко, че потопено в атмосферата на елементарния духовен цирк, който се разиграва вече 20 години тези думи биват превръщани от глупаво повтаряне в безмислени понятия. Каноничната Църква е само една единствена, и всеки вярващ знае това. Каноничната църква е Едната Свята Вселенска и Апостолска Църква на която глава е Господ Иисус Христос, Църквата която бе проповядвана от апостолите и осветена с кръвта на мъчениците. Това е единствената „КАНОНИЧНА ЦЪРКВА.
И всеки кото твърди че сам той е каноничната Църква изпада в онова което древните християни ясно са дефинирали – ДУХОВНА ПРЕЛЕСТ (ЕРЕСТ) . За всичко това се вдига неимоверен медиен шум, но никой в този шум не пророни нито дума за вяра, за покаяние, за любов в Христа. Никой! Като че ли на никой не му е до това,смешно нали.
За друго се питам, връщайки се към думите на архимандрит Хараламбос.Ако духовната воля за дисциплина отсътва,и сме свидетели на духовна лакомия и чревоугодничество, какво ще се случи след това? Когато на духовната трапеза останат само трохите на недоядените от пресищане залци. И в какво превръщаме тези благодатни времена – времето на поста, времето на покаянието, времето на духовното ни израстване.
Хубаво е че в края на всеки пост ни очаква сам Господ,кото ни обича и приема покаянието ни всякога, каквито и да сме били. Важно е да се покаем,за да не изпуснем благоприятното духовно време,за да не се окаже че сме изпуснали последната си възможност да бъдем с пояса на нашето истинско спасение, в бурното море на живота си – НАШАТА ИСТИНСКА ВЯРА.
Отец Радослав,Пловдив 2018 год.
Успенски пост
