Архиеп. Аверкий Таушев
Мястото, където действа спасяващата и обожваща енергия на Светия Дух е Христовата Църква. Църквата е образ на Света Троица, народът Божи, Тялото Христово и Храмът на Светия Дух. Всички тези аспекти са необходими за пълния образ на Църквата.
Принадлежим ли на Христовата Църква?
Този въпрос има много дълбок смисъл. Когато дойде антихриста ще “признае” и ще “узакони”, а по този начин и ще овладее външната страна на Православната църква – нейните традиции, изкуство, догматика, канони, познанията за литургическа чистота и апостолското приемство. Затова външната принадлежност към Църквата и верността към традициите – макар те да са необходими за всеки, който желае познание за православната Истина и причастност към пълнотата на нейната благодат – не дават “гаранции”. Онова, което определя принадлежността към истинската Църква е развиването на усет към истината, който ще позволи на човека да различи духа на православното християнство от всички негови хитроумни имитации.
Православната еклезиология се намира в най-голяма опасност от всички останали раздели на православното учение. Поради отслабването на силите на дълбинната вяра, православните християни, неразумно поддали се на светския дух, загубват правилната представа за това какво всъщност е Църквата. Техният поглед, както и погледа на обществото в което живеят, е обърнат към външното и затова те гледат на Църквата все повече и повече като на организация.
Православната Църква не е “монопол” на клириците, не е само тяхна “работа”, както мислят невежите и чуждите на църковния дух. Църквата не е собственост на този или онзи йерарх или свещеник. Тя е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа, стремящи се благочестиво да пазят заповедите Христови с единствената цел – да наследят вечно блаженство.
В наше време, когато има толкова силни съмнения относно самото съществуване на Истината, когато всяка “истина” се разбира като относителна и се счита за съвсем нормално всеки човек да се придържа към “своята истина”, борбата за Истината придобива особено важно значение. И този, който не съчувства на тази борба, който вижда в нея само проява на “фарисейство” и предлага в замяна да се примирим пред лъжата, отпадайки от Истината, естествено, трябва да се счита за предател на Истината.
Православните църкви, влизайки в крак с времето, ще се откажат от някои традиционни форми на църковния живот и еклезиологични положения, които ще счетат за “несъвременни” и по този начин ще отпаднат от Преданието, което съдържа в себе си силата на истинското християнство. Това е един от пътищата на превръщането на истинското Православие в светско, фалшиво “православие”. Същността на Православието не може да се съхрани там, където е загубено онова, което преди е пазило тази същност.
Църквата никога няма да се подчини на света, никога няма да направи компромис с него. Нали Господ каза на учениците си на Тайната вечеря: “вие не сте от света”. Ако искаме да останем верни на истинското християнство, длъжни сме да пазим тези слова – истинната Църква винаги е била, е и ще бъде чужда на този свят. Отделена от него, тя е способна да съхранява божественото учение на Господа неповредено, защото нейната отделеност от света я пази неизменна, т.е. подобна на вечния и неизменен Бог.
Там, където е прекъсната духовно-благодатната връзка със св. Апостоли и приемниците им – апостолските мъже и св. Отци, където има нововъведения във веро – и нравоучението с цел “да се влезе в крак с времето”, “да се прогресира”, да не се изостава от съвремието и да се приспособява с изискванията и модата на този свят, който в зло лежи – там не може да става и дума за истинска Църква. Православната вяра учи как да устроим живота си в съответствие с изискванията на християнското съвършенство, докато инославните взимат от християнството само дотолкова колкото това е съвместимо с изискванията на съвременния културен живот.
Позицията на Православната Църква по отношение на еретиците е установена веднъж завинаги от св. Апостоли и св. Отци, т.е. от единното и неизменно боговдъхновено Предание. Съгласно него, на православните е забранено да участват в каквато и да е обща молитва или в богослужебно общение с еретици. Според същото това православно Предание римо -католицизмът е ерес и то твърде многообразна. За протестантството е по-добре да не се и говори. А католицизмът в течение на времето съвсем се е отделил от спасителната православна вяра и “непогрешимият” папа е провъзгласил за догмати още по-богохулни ереси. Несъмнено, с догмата за непогрешимостта на папата римо – католицизмът може да бъде определен като пан – ерес (всеерес).
Разрушителният дух на отстъплението вече проникна и в нашата Православна Църква, чиито най-високи йерарси открито говорят за настъпването на “нова ера” и цинично предлагат да се откажем от всичко минало и да се съберем в някаква “нова църква” в близък “икуменически контакт и единодушие” с всички отстъпници от правата вяра и Църква. Водачите на икуменическото движение едва не отдавна започнаха да се изказват, че участват в него с цел “да свидетелстват пред инославните за истината на Светото Православие”. Сега, обаче, както става ясно от честите им изяви, те стават предатели на тази свята истина.
В икуменическите контакти ние отхвърляме богочовешката православна вяра, тази органическа връзка с Богочовека и с Неговото Свято Тяло – Православната Църква на св. Апостоли и св. Отци – и искаме да станем членове на едно еретично, хуманистично и човекопоклоническо общество, в което няма място за Христос. Това е равносилно на духовна смърт.
Всъщност разликата между Православието и инославието е особено съществена и дълбока. Западното християнство е изменило самото понятие за християнски живот, за неговата цел и условия, в които протича. Православната вяра е аскетична; православната богословска мисъл изследва пътищата към духовно съвършенство. Западните изповедания разбират спасението като външна награда за определено количество добри дела или за несъмнена вяра в Божествеността на Иисус Христос. Там не разсъждават и не умеят да разсъждават за това, как душата постепенно трябва да се освобождава от подчинението си на страстите и възхожда към безстрастие и пълнота на добродетелите. Католицизмът е имал и има аскети, но животът им е изтъкан от мрачно, безсъзнателно изпълнение на установени дисциплинарни изисквания, за което им се обещава вечен живот. А това, че този вечен живот се постига още тук чрез постоянно подвижничество, Западът не може да разбере.
Православните хора трябва да осъзнаят, че не дължат послушание на епископ, независимо каква висока титла притежава, когато той престава да бъде православен и открито следва еретици, претендирайки за единство “на равни начала”. Напротив, те са длъжни да се отделят от него и да изповядат вярата си, защото епископът, бил той патриарх или папа, престава да бъде епископ в момента, в който престава да е православен. Епископът е осветена личност и макар да е грешен човек трябва да му се оказва уважение и чест, докато не бъде съборно порицан. Но ако открито проповядва ерес или е в общение с еретици, тогава християните не трябва да чакат някакво синодално (съборно) решение, а веднага са длъжни да се отделят от него.
Църквата е там, където е истината. Вярващи са тези, които устояват в Православието, което дело на Светия Дух. Истинските свещеници са тези, които мислят, живеят и учат другите така, както са правили това св. Отци и светиите или най-малко не отхвърлят техния пример и тяхното учение. Там където липсва тази приемственост на учение и живот е измамно да се говори за Църквата, дори и всички външни белези да са налице.
Когато е изгубена силата на Православието и към Църквата се отнасят преди всичко като към земна организация, принадлежността към мистичното Тяло Христово започва да се смесва в съзнанието на хората с членство в една или друга църковна партия. Тогава се допуска разрушаване на човешкия живот под предлог “чистка в Църквата”, ако даден човек е неудобен за дадена църковна партия. В тези условия клириците, миряните и монасите се тровят помежду си, започват да се ненавиждат един друг и между тях започва вражда заради защитаване на светските интереси на тяхната църковна партия. Една църковна групировка може да се отдели от друга и да се стреми да узакони своето положение с всякакви юридически и канонически аргументи. Различни партии могат да се съединяват в “супер-партии”, за да се чувстват по-канонични; те могат да говорят за своето външно единство, като че ли то съставлява истинното духовно единство на Църквата. Но те се провалят в това, че тяхното обединение е чисто политическо, което личи когато отново се разпадат или водят полемика с онези православни групи, неприсъединили се към тяхната организация.
Съществува и една фалшива, лъжлива ревност, под маската на която се крият кипящи човешки страсти – преди всичко гордост, любов към властта и почестите – и интереси на партийната политика, подобни на тези, които играят водеща роля в политическата борба и които нямат място в духовния живот, в обществения живот на Църквата, но които, за нещастие, могат често да се срещнат в наше време и са главни причини за всевъзможни конфликти и безредие в Църквата. Самите тези, които се ръководят от “политиката” често слагат маската на борци “за идеята”, в действителност се стремят само към свои лични цели, стремят се да угодят не на Бога, а на своето самодоволство и ревнуват не за слава Божия, а за своя слава и за славата на своите сподвижници и членове на своята църковна партия. Всичко това е дълбоко чуждо на истинската свята ревност, всичко това й е враждебно и е греховно и престъпно, защото компрометира нашата свята вяра и Църква.
Църквата ни е дадена за спасение на нашите души и за нищо друго! Ние нямаме право да я правим наше оръдие или да я превръщаме в арена за своите страсти заради постигането на лични цели.
Осъзнавайки, че партийната политика е проникнала не само в другите групи, но и нашата собствена трябва да се запитаме: “Не следва ли от това, че благодатта на Светия Дух напуска нашия Синод?”
Не е ли по-добре да се правим, че не забелязваме останалите православни групи и да се съсредоточим само върху себе си? Не! Това е отказ от отговорност от страна на епископата, като приемници на светите Апостоли. Партийната политика трови Православието, пречи на изпълнението на неговата мисия, отвращава новопокръстените и принуждава вярващите да слушат не словата на Христа, а шепота на сатаната. Да се мълчи за това би било престъпление, защото, ако не говорим за проблема открито, то как биха открили същността на православието, надхвърляща всяка партийност, тези, които са се отдали на духовно търсене? Как те ще могат да усетят живата реалност на истинската Църква, която е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа?
Друг признак на загубване силата на Православието виждаме в момента когато ръководителите на православните групи започват да играят “роли”. Причината за това е, че духовно нищожни хора подбудени от светски амбиции се стремят да заемат в Църквата позиция, предназначена за хора с по-висока духовност. В повечето случаи тези “актьори”, нямайки в действителност никакъв духовен авторитет, се принуждават да го придобиват чрез човекоугодничество. За това е говорил и св. ап. Павел, който още в първите години на християнството посочвал различието между истинските представители на Христа от човекоугодниците: “Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб.” (Гал. 1; 10).
Определен вид актьорство може да се открие и у лъжепроповедниците на Православието, “богословите” на “очистеното” обновленческо Православие. Тези лъжеучители можем да срещнем не само в “либералните” кръгове, но също и сред “специалистите по Отците”, “консерваторите”, “традиционалистите”. Глашатаите на фалшивото Православие могат да дадат на човек усещането, че той накрая е разбрал Православието, но по-често от всичко те остават душата на човека недокосната.
Така наречените “либерали” и “традиционалисти” са двете страни на един и същ медал. И едните и другите са обладани от съвременния критицизъм, любов към външния блясък и всезнайство и са приели Православието, за да го изследват и да правят своите “разумни” изводи, вместо да го черпят от живите му пазители. Не е достатъчен просто външен контакт с истинските пазители на Преданието, необходимо е духовно родство, любов и “единство на духа”.
Колкото повече църковния лидер се старае да играе своята роля, толкова повече той очаква, че паството ще се проникне от неговата светска представа за властта и ще започне да играе ролята на безумно стадо. Това е лош пример и хората не могат да сравняват своето положение с Истината, тъй като никога не са се срещали с нея. Те не са в състояние да различат формалното пастирство от истинското Православие, водещо към спасение на душата; и затова търсят пастир не от духовни съображения, а за да станат “официално” членове на правилната църковна партия. Ако това търсене приключи с неуспех, то поради излишното внимание към “официалността” се стига дори до отчаяние от факта, че не те считат за “официално православен”.
Истинското Православие е чуждо на всякакъв мъртъв формализъм. В него няма сляпо подчинение на “буквата на закона”, защото то е “дух и живот”(Иоан 6; 63). Това, което от чисто формална външна гледна точка ни се струва съвършено правилно, всъщност съвсем не е задължително да е такова на практика. Православието е единствената и пълна Истина, чистата Истина, без всякакви примеси на фалш, лъжа, зло.
Всичко, което стои на пътя на Христовата Истина е идол. Затова ако човек следва указанията на църковен ръководител, които противоречат на Христовите заповеди, то този човек си е създал идол от “официалността”. В края на краищата се стига до извода, че “ако нашите водачи грешат, то всичко е загинало!” Въпреки това, не бива да считаме даден човек за безнадеждно загубен за Православието до тогава, докато той не е загубил истинското разбиране за Църквата. Портите адови няма да й надделеят, но те могат да надделеят над мнозина, които се считат за църковни стълбове, както ни показва историята на Църквата.
По този начин някои християни могат да се окажат в такова положение, че да са напълно “легални”, но дълбоко чужди на Христос. Св. Отци изтълкували това – печатът на антихриста ще се полага на челото и на дясната ръка, но не едновременно, а или на челото или на ръката (Откр. 13; 16). Според св. Андрей Кесарийски, тези, у които печатът на антихриста ще бъде на челото, ще споделят идеологията на антихриста, докато тези, които ще получат печат на дясната си ръка само ще признават неговата власт, утвърждавайки, че това е допустимо, ако “си оставаш християнин в душата”. Но Дух Свети ще напусне хората, получили печата на звяра и тогава сърцата им ще се изпълнят с първия признак на гибелта – боязливостта – която бързо ще ги доведе към края.
Днес съвсем официално Истината се обявява за лъжа, а лъжата за истина. И всеки е длъжен, иска или не, да вярва на всичко това въпреки всички доказателства и без основания. Ако ли не, то горко му! Този, който следва указанията на съвестта и учението на Господа, ще плати за това. И това се случва навсякъде – понякога даже в религиозна и църковна среда.
Когато християнската любов изчезва, тя бива заменяна от сурогати, способни да обединяват Църквата само на външно ниво: официалност, установени норми на поведение, актьорство, човекоугодничество, политически съюзи – всички тези подмени, обединяват фалшивата църква, в която цари пустота. Най-тежко в такова време е да понесеш духовната самота. “Спасявай себе си! Блажен си, ако намериш макар и един верен сътрудник в делото на спасението: това е велик и рядък в нашето време Божи дар. Внимавай когато искаш да спасиш ближния, да не те повлече и тебе в гибелната пропаст. Това се случва ежечасно”.
* Размисли на видния йерарх на Руската Православна Църква зад граница архиеп. Аверкий Таушев (+1976), поместени в книгата “Церковь перед лицо отступления
