През настоящата година ние отбелязваме столетния юбилей от основаването на Руската Задгранична Православна Църква ( 19.ноември 1920 год.), но заедно с този юбилей трябва да отбележим и един друг такъв, по-значим юбилей – сто години от деня на оповестяването на един особено важен църковен документ „ Постановление на Светейшият Патриарх, Свещеният Синод и Висшият Църковен Съвет на Православната Руска Църква от 7/20 ноември 1920 година- № 362“ или както се нарича за краткост – Указа на Св. патриарх Тихон № 362.
Многократно през годините в църковните среди на задграничното православие се отбелязва мъдростта с която е пропит този документ, и особеният промисъл на значението на този Указ както за Руската Задгранична Църква така и за цялото Истинно Православие в поселение. Достатъчно е да се каже, че сто години след неговото оповестяване и легитимиране, той остава каноническото основание и ръководен принцип за всички епископи и клир на истинното православие. За последните сто години не веднъж се изменя съотношението на политическите сили в света, но Указа на Св. Патриарх Тихон продължава единственото възможно направление за нас в руслото на църковната каноничност, запазена от атеистичната епоха която е явява антихристова.
Първата РЗПЦ вече не съществува, от нея останаха раздробени„ части“, които са за жалост доста разнородни и често дори враждуващи. Изумително е това че всички тези църковни образования хранят убеждението , че Указ № 362 им дава каноничен фундамент, въпреки поведението на някои от тях. Но в този аспект, Указа на Св. Патриарх Тихон може да се превърне в обединителен краеъгълен камък на бъдещо единение между всички. На който Указ ще бъде построено нашето бъдещо църковно единство.
Всички цитират и стъпват върху Указ № 362 използвайки го за каноническо основание, но ежечасно го използват и за противопоставяне спрямо истинските си намерения. Мисля че при безпристрастен подход, смисъла на Указа е напълно ясен. Той е бил създаден в очакване на това, а именно болшевиките тръгвайки към курс на унищожение или тотална изолация на Висшето Църковно Управление на Руската Църква, тя да има напълно каноничен ход. В случай на успех от страна на болшевишкият замисъл, Руската Църква щеше да се окаже раздробена на отделни епархии, напълно разделени една от друга, със невъзможност за взимане на каквито и да е канонични решения, а цялата църква щеше да се лиши от канонична съборност.
Какво предписва Указа в тези обстоятелства, когато вече не съществува законна Висша Църковна власт?
Епископа е длъжен да организира самоуправляващ се църковен окръг, състоящ се от няколко епархии, по териториален принцип.( т.е. там където и да се намира, подпомогнат от свещенството).
Тук е нужно да се обърне внимание на два аспекта: Указа на патриарха, от една страна не позволява епископа да остане в изолация и действа самостоятелно, но от друга страна, не предписва създаването на каквото и да е алтернативен общ църковен център вместо Висшето Църковно Управление, унищожено от болшевиките. По този начин Указа начертава един среден път между централизираното църковно управление и, пълната автономия на Църковната общност.
Еднакво Патриаршеският Указ отменя строгата централизация и предоставя на църковния окръг права на самоуправляемост, предполагайки че те ще бъдат духовно обединени.
Нужно е да отбележим няколко важни точки, произтичащи от Указ № 362 :
Църковния окръг, предписан в Указа, се явява временна административна единица, действаща до момента, в който е възможно възстановяване на законното Висше Църковно управление. Юрисдикцията на тези църковни окръзи се разпространява само върху тези, които са се присъединили на доброволни начала към тях. Църковния окръг съхранява административната независимост, и те не се подчиняват един другиму, но въпреки това те са в евхаристийно общение и в цялата си съвкупност съставляват Единната Църква.
За съжаление, предстоятелите на сега съществуващите части на РЗПЦ и истинно православните църкви, не желаят в точност да изпълнят Патриаршеският Указ № 362, и самочинно си приписват пълномощия на Висшата Църковна власт, която се явява една от причините за маргинализация и отклонение в сектантски дух.
Пътя към примирение на различните групи на истинното православие се откроява в това, а именно ние да признаем възможното съществуване на паралелните самоуправляващи се юрисдикции, както е предвидил Патриаршеският Указ.
Следвайки в точност и духа, и буквата на Указа на Св. Патриарх Тихон, става единствено възможно обединението на различните части на РПЗЦ и истинно православните църкви, на основа духовното евхаристийно единство и съборност на Църквата, като мистично Тяло Христово, а не единство външно, административно, както подобие на земна организация.
Протопрезвитер Радослав П.
