„….Ще има някога цар, който ще ме прослави, след което в Русия ще започне ужасна размирица, много кръв ще се пролее, защото ще се вдигнат хората срещу царя и неговата власт, но Бог ще възвеличи този цар“.
(Пророчество на Св. Серафим Саровски).
Баща ми моли да предадете на всички, които са му останали предани, и на онези, върху които те могат да имат влияние, да не отмъщават за него, тъй като той е простил на всички и се моли за всички, и да помнят, че това зло, което е сега в света, ще стане още по-силно, но накрая любовта ще победи злото.
(Писмо на Олга Николаевна, дъщеря на последния руски цар Николай ІІ, от къщата-затвор в Екатеринбург, 1918 г.)
На 17 юли 2020 г. се навършват 102 години от едно от най-ужасните и срамни дела на ХХ век – убийството без съд и присъда на последния руски цар Николай ІІ и неговото семейство, почитани от вярващия православен народ в Русия като Христови мъченици.
Зад войните, революциите, държавните катастрофи, зад всички събития на външната история действат скрити духовни закони и в крайна сметка Божият Промисъл. Всяко друго обяснение за причините за двете руски революции от 1905 и 1917 г. би било непълно и неточно. Едно е несъмнено: отстъплението на руското общество от Бога и Църквата е навлякло Божия гняв върху Русия. Както и в многобройните случаи на богоотстъпничеството на древния Израил, за които четем в Библията, болестта на Русия не можела да бъде излекувана с обичайни средства. За да вразуми и поправи израилтяните, Господ ги предавал в ръцете на неверници; същата участ сполетяла през XX век и Русия.
Съдбата на последния руски цар е дълбоко трагична. Роден в деня на св. Иов Многострадални, той остро усещал, че животът му ще бъде сходен с мъченическия път на Иов. Наистина пророческо било знанието му за бъдещата му участ. „Имам повече от предчувствие – казвал той, – че съм обречен на страшни изпитания и че няма да бъда възнаграден за тях тук, в този свят“. След поражението в руско-японската война и революцията през 1905-1907 г., отслабила властта на царя и освободила силите на анархията и злото, основите на руската държавност се разклащали все повече и повече. „Каквото и да правя, нищо не ми се удава – казвал с горчивина царят, – нямам късмет. Впрочем, волята на човека е толкова безсилна“. Въпреки че съвестта на кроткия Николай била чиста, той страдал от това, че не може да предотврати ужасното бъдеще на своята страна. Веднъж по време на първата руска революция царят изрекъл пророчески думи, с които посочил точно ролята си, отредена му от Божественото провидение: „Може би за спасението на Русия е нужна изкупителна жертва. Аз ще бъда тази жертва. Да бъде волята Божия“.
Началото на Първата световна война донесло успех на руските войски и страната била обхваната от патриотичен подем. Хората в тила работили самоотвержено за нуждите на фронта; императрицата и царските дъщери дейно участвали в този труд. Те завършили курсове за милосърдни сестри и всеки ден прекарвали много часове в болниците. Царицата и нейните дъщери Олга и Татяна се грижели за ранените войници, превързвали ги и ги хранели, бдяли до умиращите, утешавали страдалците. Императрицата и Татяна работели също и като хирургически сестри; не е трудно да си представим силата на духа на тези крехки жени – те трябвало да помагат на лекарите при безбройните ампутации на крайници и да вършат тежка, мръсна и кървава работа. В огромна военна болница бил превърнат и Зимният дворец в Петербург. Тук освен това шиели бельо, топли дрехи и други необходими за фронта неща; цялата работа била организирана от царицата и се вършела от нея и нейните помощнички. Тя се грижела също и за изпращането на фронта на множество Евангелия, иконки, кръстове, които се раздавали от нейно име на войниците. Можем да си представим радостта на войника, получил такова благословение лично от царицата!
Но скоро настъплението на руските войски спряло и загубите започнали да се увеличават. Започнало недоволство и брожение. От несполуките на фронта се възползвали революционерите, които разгърнали пропаганда на фронта и в тила. Германците настъпвали към пределите на Русия; в тези условия, опитвайки се повдигне духа на войските, царят се нагърбил с върховното главнокомандване. Той отпътувал за фронта. Ставката на върховното главнокомандване била разположена близо до фронтовата линия в Могильов (днес това е в Беларус – прев.). Заедно с него за фронта отпътувал и престолонаследникът Алексей.
Опозиционните кръгове в Петербург обаче използвали максимално царското отсъствие в столицата. Имало планове за дворцов преврат, който трябвало да качи на престола великия княз Николай Николаевич. Недоволните от аристократичните и правителствените кръгове смятали, че Русия не може да победи тъкмо заради неспособността на царя; разпространявали се клевети по адрес на неговата съпруга, че тя уж шпионира в полза на врага. И когато през февруари 1917 г. избухнали вълнения в работническите квартали на Петербург, великият княз Николай Николаевич и неколцина генерали и велможи предложили на царя да се откаже от короната, убеждавайки го, че само това може да успокои страната. Царят, който бил твърде кротък и миролюбив човек и не желаел да пролива кръвта на своя народ, отстъпил пред тези настоявания. Той се отказал доброволно от властта, въпреки че имал огромна военна сила в ръцете си и можел да потуши вълненията без проблем. След гореща нощна молитва пред иконата той се отрекъл от престола; това станало на 2 март 1917 г. „Няма такава жертва, която не бих направил заради благото на отечеството. Затова съм готов да се отрека от престола“, писал той в телеграма до председателя на Думата (руския парламент).
Станало обаче обратното на това, в което вярвали и на което се надявали опозиционните сили. След отричането на царя страната се понесла с бързи темпове към пропастта. Формално на власт дошло т.нар. „временно правителство“, съставено от либерални политици, които обаче не могли да удържат положението в условията на засилващата се анархия. Реалната власт и влияние преминавали все повече в ръцете на левите революционери и тълпата. През април 1917 г. в Русия се завърнал Ленин, водач на ултралявата екстремистка групировка в руската социалдемократическа партия – т.нар. „болшевики“. Ленин, който се обявил открито за поражение на Русия и издигнал лозунга „да превърнем войната в гражданска война“, бил подкрепен от военните врагове на Русия. С германско разрешение и подкрепа той прекосил линията на фронта в прочутия „пломбиран вагон“. Демагогичните лозунги на Ленин имали голям успех сред работниците и войниците, уморени от тежката война. Въпреки че „временното правителство“ направило през юли 1917 г. опит да арестува и да изправи на съд Ленин и другите лидери на болшевиките – тогава били публикувани и документални доказателства за връзката им с Германия, – болшевишката партия оцеляла и продължила да агитира срещу войната. През октомври болшевиките организирали военен преврат и завзели властта. Започнала гражданска война.
За царя и неговото семейство започнала нова епоха: свършил мирският живот и започнало житието, мъченичеството. Още на 31 юли започнал пътят на мъчениците към Голгота. Те били изселени от дома си в Царское Село и изпратени в Сибир.
На 6 август царското семейство пристигнало в Тоболск. „Толкова ме боли за нещастната ни родина, че не мога да го изкажа с думи“ – тези думи едно писмо на царицата изразяват душевното състояние на цялото семейство. Те обаче се държали бодро; намирали сили и утеха в упованието си в Бога. Особено голяма душевна сила черпили от богослуженията. Царицата и децата пеели на клироса. „Божият път е всекидневен кръст“, написала в дневника си тя думите на св. Исаак Сириец. „Християните трябва да понасят скърби и вътрешни и външни нападения, за побеждават злото с търпение. Такъв е пътят на християнството“ – по този цитат от св. Марк Велики пак в дневника й можем да се досетим за вътрешното състояние на страдалците. Същото настроение виждаме в стихотворението, написано от 17-годишната Олга в началото на 1918 г., когато тъмничарите вече ясно показвали каква ще е бъдещата участ на цялото семейство:
Пошли нам. Господи, терпенье
В годину буйных, мрачных дней
Сносить народное гоненье
И пытки наших палачей.
Дай крепость нам, о Боже правый,
Злодейства ближнего прощать
И крест тяжелый и кровавый
С Твоею кротостью встречать.
И в дни мятежного волненья,
Когда ограбят нас враги,
Терпеть позор и оскорбленья,
Христос-Спаситель, помоги!
Владыка мира. Бог вселенной,
Благослови молитвой нас
И дай покой душе смиренной
В невыразимый смертный час!
И у преддверия могилы
Вдохни в уста Твоих рабов
Нечеловеческие силы
Молиться кротко за врагов.
През април-май 1918 г. царското семейство било прехвърлено от болшевиките в Екатеринбург. Те били настанени в бившата къща на търговеца Ипатиев – т. нар. Ипатиев дом, превърнат в затвор. Тъмничарите се държали много жестоко, сред охраната имало много хора от дъното на обществото, в това число и бивши затворници. Те използвали всека възможност, за да се гаврят с жертвите си. Все пак дори и сред тях се намерили хора, които били трогнати от тяхното търпение и кротост.
В нощта на 17 юли най-после дошъл ужасният край на страданията – цялото царско семейство било разстреляно. Не били пощадени дори 12-годишното момче Алексей, лекарят Боткин и слугите, решили да последват бившите си стопани към тяхната Голгота. Три дни преди това за царското семейство било отслужено богослужение. Когато започнали да пеят молитвата „Со святими упокой…“ бъдещите мъченици изведнъж застанали на колене. Сякаш предчувствайки близкия край, те изпяли погребалната песен за самите себе си… В това време в Москва Ленин и най-близките му съратници вече били взели решението за разстрела. През злокобната нощ царят и семейството му били събудени от палачите. Казали им, че ще ги откарат на друго място. Вместо това обаче ги завели в мазето; царят носел наследника на ръце. Чакали заминаването, но вместо това влязъл комисарят Юровски и обявил, че са осъдени на смърт. Царицата успяла да се прекръсти; тя и царят били убити веднага. Алексей и Анастасия се мъчили най-много – куршумите не им донесли смърт и те били доубити с щикове. След разстрела Юровски и палачите изкарали с камион труповете извън града. В местността Ганина Яма те наклали голям огън, изгорили телата и ги хвърлили в два общи гроба, като заляли костите със сярна киселина, за да не остане нищо от тях.
След падането на комунизма в Русия в началото на 90-те останките на царя, царицата и другите без Анастасия и Алексей бяха открити в общия им гроб. През 1998 г. те бяха тържествено погребани в катедралата „Свв. Петър и Павел“ в Петербург, където почиват костите на всички руски царе след Петър Велики. През 2000 г. Руската православна църква канонизира цялото царско семейство като „царствени страстотерпци“. Днес вярващият народ на Русия ги почита с огромно благоговение. Много от иконите на св. мъченик Николай мироточат, извършват се множество чудеса и изцеления. През пролетта на 2008 г. следотърсачи от Екатеринбург откриха най-после и гроба на Алексей и Анастасия. Църквата призовава и до днес за общонародно покаяние за греховете и престъпленията от миналото, сред които това жестоко убийство е едно от най-големите злодеяния.
