Български  |   Русский

Митрополит Иосиф Петроградски и началото на Катакомбната Църква

септември 17, 2018

Иером. Серафим Роуз

 

“В историята на Христовата Църква е имало няколко критични момента, когато официалните възглавители на една или друга поместна Църква са отпадали от Православието и верните известно време са се колебаели, незнаейки със сигурност кого да следват или къде се намира самата Църква. В такива времена нашият Господ Иисус Христос, верен на Своето обещание, че и портите адови няма да надделеят над Неговата Църква (Мат. 16:18), издига някой борец, за да възвестява истината и да събира верните на страната на Православието. В зората на новото време такъв поборник е бил Светител Марк, Ефески митрополит, който единствен от йерарсите на Византийската Църква безстрашно осъдил нечестивия Флорентински събор и лъжовното единение и събудил у православните съзнание за това, че Римската църква е изпаднала в ерес и онези, които се съединяват с нея, по този начин отделят себе си от Христовата Църква.”

В нашия век, когато срещу Църквата въстана още по-страшен неин враг в лицето на псевдорелигиозния тоталитаризъм на атеистичния комунизъм и когато тогавашният глава на Руската Църква митрополит Сергий провъзгласи чрез своята “Декларация” през 1927 година принципа на практическото и идеологическото сътрудничество със силите на антихриста, тогава Бог въздигна начело на цялата армия изповедници един поборник в лицето на свещеномъченика митрополит Иосиф, за да противостои на тази душегубна “легализация” и да възглави движението на верните на Руската Православна Църква в катакомбите…

*

…Докато беше жив патриарх Тихон, Църквата имаше в негово лице видим център, около който тя се обединяваше. Даже когато Патриархът се намираше под арест, когато отстъпническата “Жива църква” завладя почти всички православни храмове в Русия, а “прогресивната” Константинополска Църква създаде на тази синагога на сатаната международен престиж, като я призна за Православната Църква на Русия – все пак верните, пребъдвайки предани на своя Патриарх, оставаха православни, и именно верността към Патриарха служеше за проверка на тяхната православност; това повече от всичко друго подриваше силите на “Живата църква”.

Но след кончината на патриарх Тихон през 1925 година положението стана значително по-неясно. В условията на гонение беше невъзможно да се свика църковен Събор за избор на нов Патриарх и, предвиждайки това, Патриарх Тихон назначи трима водещи архиереи, един от които — този, който остане на свобода — трябваше да стане местоблюстител на патриаршеския престол след смъртта на патриарха и пазител на външното единство на Църквата. От тези трима йерарси един единствен – Крутицкият митрополит Петър – беше на свобода, когато почина Патриархът и със специален документ, подписан от повече от петдесет епископи, той бе признат от Руската Църква за свой действителен глава. Митрополит Петър на свой ред назначи трима свои “заместници”, в случай на арестуване или смърт, единият от които беше митрополит Иосиф (по това време Ростовски архиепископ), а другият – митрополит Сергий (впоследствие “съветски патриарх”). Митрополит Петър беше арестуван няколко месеца по-късно поради отказа си да подпише “декларацията”, предаваща вътрешната свобода на Църквата в ръцете на атеистичния режим. От 1925 до 1927 година включително нито един кандидат не е заемал неговото място за повече от няколко месеца преди отиването си в затвора и стана ясно, че Съветската власт няма да се успокои, докато не намери или не принуди някой от йерарсите да подпише угодния на режима документ. Такъв йерарх се намери в лицето на митрополит Сергий, който на 16/29 юли 1927 година, бидейки освободен след няколко месеца затвор, издаде безславната “Декларация”, направила него и неговите последователи реални агенти на Съветската държава. След като обнародва “Декларацията” на 19 август, вестник “Известия” отбеляза, че “далновидната част от духовенството вече е поела по този път още през 1922 година” – подразбирайки “Живата църква”. Така атеистичният режим успя да въведе “обновленчеството” в самата Патриаршеска Църква. Последицата от това бе решителният протест на водещите йерарси на Руската Църква, които, виждайки, че митрополит Сергий е изцяло настроен да налага своята воля над цялата Църква, скоро започнаха да прекратяват общение с него.

Така веднага стана ясно, че “Декларацията” беше въпиющо нарушение на 34-то правило на светите Апостоли, понеже е провъзгласена “без съгласието на всички” епископи и в действителност е дело единствено на Сергий, извършено под диктовката на атеистичния режим; и затова единственият възможен църковен курс за Сергий беше да отмени “Декларацията” пред лицето на такова преобладаващо несъгласие от страна на неговите епископи. Вместо това обаче, сякаш за да докаже, че той не взема под внимание и не се нуждае от мнението на Църквата, а е станал послушно оръдие на режима, той заедно със своя неканоничен “синод”, чието формиране далеч превишаваше границите на неговите пълномощия като Заместник на патриаршеския местоблюстител, започна безпрецедентно преместване на архиереите от катедра на катедра и запрещение на всички несъгласни с него, образувайки по този начин послушна “съветска” църква…

… Водещите йерарси, които все още бяха оставени на свобода и имаха възможност да обсъдят и вземат решение по това дело, стигнаха да заключението, че самият Сергий е изпаднал в разкол чрез своята “Декларация” и че неговите своеволни действия са насочени срещу Църквата. Ето защо те побързаха да заявят за своето отделяне от него в края на 1927 и началото на 1928 година. На митрополит Иосиф през цялото това време властите не позволяваха да заема своята катедра в Петроград, но още през декември 1927 година той благослови своите викарни епископи да се отделят от Сергий, а самият той, намирайки се в Ростов, подписа заедно с митрополит Агатангел и другите архиереи от Ярославска област послание до митрополит Сергий от 6 февруари 1928 година със заявление за тяхното отделяне от него докато той се покае за своите грешки и за това, че в сегашния момент те не признават никого другиго за предстоятел на Църквата, освен изпратения на заточение митрополит Петър.

…След подписването на посланието на ярославските архиереи, митрополит Иосиф смело започна борбата за Църквата и даде своето благословение на петроградския клир и паство да последват неговия пример в отделянето от Сергий, предлагайки своето духовно ръководство и грижи на движението и възлагайки управлението на Петроградската епархия на своя открито антисергиански викарий, Гдовския епископ Димитрий. Благославяйки “доброто решение на ревнителите на Христовата истина”, той се молеше на Господа “да съхрани всички нас в единомислие и свята ревност на духа в преживяваното от Църквата ново изпитание.”

Но срещу духовното оръжие на Христовите воини лукавият насочи всичките сили на първия в света сатанински режим. Запрещенията на митрополит Сергий бяха като знак за ГПУ да арестува и изпраща на заточение протестиращите епископи; дори мнозина от посещаващите “легалните” сергиански църкви не бяха пощадени от властите и основният резултат от “сергианската” политика – ще цитираме думите, казани от Борис Талантов 40 години по-късно въз основа на собствения му горчив опит в СССР – беше това, че “деянията на митрополит Сергий не спасиха нищо, освен собствената му кожа.” Тъмната нощ на изкупителните страдания се спусна над руската земя и нейните вярващи. “Сергианството” беше отхвърлено от верните, което може да се види от това, че по думите на същия Талантов “към началото на Втората световна война… повечето от запазилите се църкви не признаваха митрополит Сергий.” От повече от стотина останали живи през 1943 година епископи, Сергий можа да намери едва осемнайсет (част от тях бяха новоръкоположени), за да бъде направен “патриарх”.

Митрополит Иосиф, благодарение на своите решителни слова и действия и на своето положение на един от Заместниците на патриаршеския Местоблюстител, стана фактически лидер на движението на отделилите се… Неговото влияние и пример бяха толкова влиятелни, че всички негови последователи започнаха да се наричат “йосифляни” и до ден днешен всички, които защищават сергианската Московска Патриаршия, говорят за това движение на ревнителите на Православието като за “йосифлянски разкол”.

По онова време, както и сега, е имало “сергианци”, които дори да са признавали, че по-добрата част от духовенството и миряните е на страната на “йосифляните”, въпреки всичко ги обвиняват и осъждат за “гордостта” им, защото те смятали, че представляват истинната Православна Църква на Русия. Твърденията на митрополит Иосиф са крайно откровени, напълно безкомпромисни в главното, и безпощадни към личностите – това е така. Но онези, които намират в неговите слова “гордост” вероятно просто не разбират крайната необходимост от неотложното решение, станало причина за техния сложен казус. Когато Църквата бива предавана и верните биват отклонявани от пътя не е време за комплименти и вежливи “диалози”, не е време да се поставя “състраданието” над истината. За мъжествените души съзнанието на това, че всяка дума може да доведе до затвор и смърт, само разпалва тяхната смелост да казват истината без разкрасяване. И винаги е било така в Христовата Църква; нейните праволинейни защитници се възпяват като поборници (на истината) в църковните хвалебствени химни. Знаменателно е, че праведната полемика на митрополит Иосиф и неговите последователи изплува отново в писанията на критиците на сергианската йерархия в съвременния Съветски Съюз. За сравнение – критиката на сергианството в Руската диаспора е по-мека и снизходителна (с. 117).

Примерът на този безстрашен изповедник на Христовата Църква не остана без последователи. След самия патриарх Тихон, името на митрополит Иосиф служи за символ на чистотата и автентичността на Православието на Руската Църква. Дори след половин столетие на гонения, терор и предателство, истинната Православна Църква на Русия, макар и тайна, не се е предала. До ден днешен справедливо може тази Катакомбна Църква да се нарича както Църквата на “Тихоновците”, така и на “йосифляните”, но най-правилно е да се нарече, както тя е известна дори на самите съветски власти, “Истинно-Православна Църква”.

Съществуването на тази Катакомбна Църква днес е очевидно знамение за световното Православие: епохата на величието на Православието е в миналото; сега е последната епоха – на катакомбите. В Русия тази истина е очевидна” (с. 122).

“…Онзи, който търси днес Църквата в Съветския Съюз, намира яма в земята, дълбока рана в Православния руски народ, в ни най-малка степен неприкрита от фалшивата рекламна табела на Московска Патриаршия” (с. 123).